от Андрю Бейч
Андрю Бейч невинаги е възнамерявал да стане дипломат. След като известно време работи за голяма счетоводна фирма обаче, Андрю решава, че счетоводството не е неговото призвание и започва работа в британското министерство на външните работи. Дипломатическата му кариера го отвежда в Малайзия, Кипър, Австрия, Япония, Турция, както и Румъния и Дания, където е посланик през 1990-те. За кратък период – между 1966 и 1968 г. – той се озова в България, където е втори секретар в отдел „Политика и Икономика” в посолството на Великобритания.
„Животът беше напълно различен от онова, което бях видял, и мисля, че беше напълно различен от това, което повечето хора вярваха, че е.” – Андрю Бейч
[По времето, когато пристигнах в София] България беше дълбоко зад желязната завеса и представляваше проект за това, което Съветският съюз искаше да осъществи извън границите си. Тя биваше възприемана като славянска държава, лоялна на Москва, готова да изпълнява заповедите й като в замяна получаваше много помощ, за да се развива правилно и да си проправя път. Така че това беше интересно от гледна точка на опознаване на комунистическата система, в която ние бяхме въвлечени за първи път. Животът беше напълно различен от онова, което бях видял, и мисля, че беше напълно различен от това, което повечето хора вярваха, че е.
Успяхме да направим доста пътувания в страната. Пътувах навсякъде. В по-голямата си част това е една прекрасна страна. Що се отнася до политическия режим, тя беше стабилна, отчаяно се опитваше да задвижва петгодишни и едногодишни проекти и да въвежда възможно най-много технологии. Всичко с подкрепата и съдействието на руснаците. Що се отнася до Запада, имаше някакъв контакт, но той беше чисто формален.
До някаква степен контакт се осъществяваше чрез стипендии и така за Великобритания заминаваха известен брой българи. Други успяваха да напускат страната с конкретни цели, но осъществяването на задълбочени двустранни отношения беше много трудно. Разбира се, имаше и някаква надежда. Те искаха да привличат западни инвестиции в страната, ако това можеше да се случи в съответствие с условията, които имаха. В България обаче, доколкото си спомням, нямаше много западни инвестиции, по очевидни причини.
Мисля, че имахме посолства във всяка от страните от комунистическия блок. Те със сигурност ни помагаха да сме наясно с това, което се случва, а и при всички положения понякога се налагаше да се върши работа по двустранните отношения, не на последно място по консулски въпроси, въпреки че аз не съм участвал в това. Във всеки случай трябваше да изучаваме политическото развитие на събитията в страната в контекста на заобикалящата среда. В крайна сметка България бе съсед на Югославия и един от основните поддръжници на Москва.
Самите българи изглеждаха много лоялни и идеята за събратята славяни беше силна в страната. Затова човек не очакваше да има драматична промяна.
Този материал е част от обширно интервю на Андрю Бейч за British Diplomatic Service Oral History Project (BDOHP), проект на „Чърчил Колидж”, Кеймбридж. Копирайт правата на този откъс принадлежи на BDOHP. Материалът е публикуван с разрешение на BDOHP.